Мъгла... предвестнице на снеговете.
Дъхът ми спира в гъстата ти изповед,
но думите бледнеят – не просветват –
нехаят ще ли да се преродят начисто.
Гората се разголва до замръзване –
дълбоко губи общия си смисъл –
и клонка подир клонка се изплъзва
в размития пейзаж – от влага клисав.
Градът се напоява с недоверие
и улица по улица отстъпва
пред мътната непокорима прерия –
без край и без начало и без тръпка.
Мъгла, мъгла... душа без обаяние,
очи безпътни, пътища без видимост.
Между сезоните лекуваш сляпо раните
и като нищо пак ще си отидеш.