Два ореха до портата пред къщи
подпираха с могъщите си клони
небето, посивяло и намръщено,
като огромни мраморни колони.

Но после сводът натежа от влага
и струпа черни облачни грамади,
светкавици удариха пред прага
и плиснаха студени водопади.

Като самотни зъзнещи титани
дърветата поддържаха небето,
а то ги къпеше в студена пяна,
смразяваше гърдите, раменете им...

...додето за един миг всичко свърши –
под тежестта на облачното руно
могъщите дървета се прекършиха
и сводът тежко рухна върху Дунав.

И плисна синя кръв.
А там, където
сред мокри черни облаци разнищени
над този свят се спущаше небето,
цареше само мрак и друго нищо.

Октомври.
Есен.
Сринати в полето
кафяви облаци.
Дървета голи.
Ту слънце, ту луна отгоре свети.
Но – без небе.

До следващата пролет...