Мажат изкачваше бавно пътеката нагоре, която криволичеше в клисурата. Преди два дена беше минал от тук и пътеката се виждаше чак до горе  а сега бе покрита със листа, сякаш беше застлана с килим .Изкачваше я бавно- в едната река, носеше триножника а в другата черна торба която бе пълна с четки и бои. Вървеше с отмерени крачки и се наслаждаваше на гледката която го заобкаляше навсякъде около него .Поточето което бе от ляво на него припяваше своята песен която може би бе толкова стара и толкова вечна, че ако се замислеше човек би си задал много въпроси. От дясната му страна се очертаваха огромните гърбини на няколко скали. Колко ли тайни срещи са били тук? Колко ли млади са си казвали нейни слова. От далечината се чуваха звуци на есени птичета, които се набиваха веднага в слуха и съзнанието на човек. Не след дълго мажат излезна на поляната, която веднага се изпречваше след свършването на пътеката - тревата вече бе пожълтяла, но все още придаваше невероятност наоколо. Запъти се направо и не след дълго застана до огромен камък - който се намираше в средата на поляната. Постави триножника и със нежност и финес го разтвори, постави след малко и скицника, извади четките и боите, фино подострен молив и се загледа в далечината .Отпред се очертаваше силуета на огромно възвишение от скали които бяха като гигант, които туко що се мъчи да стане от следобедната си дрямка. Взе молива и започна да рисува, но в съзнанието му се очертаваха други неща и не по негова воля се появяваха на белият лист, не можеше да повярва на себе си какво е това, какво става с мене? Гледаше скалите пред него, но там сякаш не бяха те а нейното лице, толкова изтънчено, прекрасно, изваяно - което ръката изписваше сама по белият лист. От дясно на листа се опитваше да изрисува лъчите на слънцето, но там се появяваха нейните очи, сияещи, жизнерадостни, излъчващи тази топлина, c която сега есенното слънце галеше навсякъде. Опита се да вникне във всичко това -отпусна за малко ръката си надолу - какво става Боже мили? Вгледа се напред там бе се очертала усмивката и разнасяше навсякъде наоколо неповторимо усещане, което го изпълваше почти по цялото му тяло. Не след дълго взе четката сложи жълтият цвят и започна да чертае като се опитваше да не мисли, но не се получаваше, на листа се появяваше съвсем друго, след това опита със червеният цвят - пак същото. Той бе изгубил представа за времето и когато усети хладината която вече се появяваше след скриването на лъчите погледна листа. Да на него се бе получило нещо невероятно Есенен пейзаж, със видимото докосване, на Едно Прекрасно Създание. Нейното лице придаващо на пейзажа невероятна топлина, а докосването което се усещаше бе неповторимо. Тази творба Той щеше да запази за себе си Само за себе си за никой друг, защото това бе негово усещане лично негово, но след кратко размишляване реши, че това трябва да се види за да се разбере, колко е невероятно да можеш да виждаш нещо, което е само в твоята душа, в твоето съзнание в твоят свят, да наистина Прекрасното което този Есенен пейзаж показваше, Жената създал Бог да придава смисъла на един живот. Прибра боите и четките присви триножника още по нейно от както го бе разгънал и се запъти обратно изпълнен със живот, със брилянтност придаваща една лъскавина в очите му, Той просто се радваше на Есенният пейзаж и на това което бе сътворил.