А всъщност... толкова е хубава Земята
с косите си от пурпурни реки,
с върбите си - разплакани от вятъра,
с дъжда събран в среднощните очи.

Със гаснещите вечер бели облаци
и птиците във техните криле,
с потъналите тихо сини провлаци
в звездите от минути и небе.

С орлите си кръжащи над пороите,
с капчуците от бури без следи,
с въздишките от чайки по прибоите
покрили с нежност морските мечти.

С моретата потънали във лятото
с цветята разпилели вечността
и спуснали в сърцето и - най-святото...
единствено спасено... любовта...

А всъщност... под смълчаните и стонове
се крие пак душата на дете,
и въпреки най-дръзките и планове,
това сме всъщност ние... или не...