Кои ни Майко тъй ориса?
Роби на една надежда...
Стегнали ни с нежните окови.
Крадците, народа да повежда.

И бъдещето да е светло....
И дните да са наши...
Старото в комунизма се е врекло,
без да вижда, бандата търгаши.

И винетките и хлябът,
и бензинът не е евтин.
И душите искат да ограбят,
и на тъмно да не светим.

Като облак черен, над страната.
Като буен вятър - ураганен.
Забули се дори луната...
След тях, остава само вкус катранен.

Грабителите наши, не на ситни.
Осироти ха всичко наше...
И нокти впиха, в терени апетитни.
А народа пак и пак, си ги избираше.

Кой ни майко тъй ориса?
С ум не траен, боядисан.
Син, червен - пак сме роби.
А народа гледа слисан.

И диша тежко, нашето съзнание.
С метален звук крещят децата.
Просъска се в народното събрание,
малка ни е таз - заплата.

България - прегърбена и уморена.
Загледана в близката сестра държава...
Сърбия, Гърция, Унгария, осъвременена....
Ридаеше, потънала в забрава.