За туй, че пътят ти пресече моя
в снега на миналите дни далечни,
че бе взривен на дните ми покоят...
... за всичко ти благодаря сърдечно –

за всеки късен звън на телефоните,
за дългите беседи от мълчание,
среднощната ми самота прогонили
с внезапни междуселищни признания;

за думите, докрай недоизречени,
за редките писма изповедални,
за споровете, странни и отвлечени,
за чувствата – реално нереални...

Благодаря ти, че в летата минали,
говорейки – до края бе мълчала.
Днес не жарта в сърцето е изстинала –
тя просто никога не е горяла.

На този свят, жесток и неразумен,
бе нужно само “да”, за да си с мене.
Заместват хилядите други думи
едно категорично “не” студено.

...

Днес снежен прах на рамото си имам
и газя ранен сняг до колене.
Сред кротостта на бялата ми зима
благодаря за дългото ти “не”.