Не виждах теб.

Ни птицата в лицето ти.

И есенните капки по стената… не виждах.

А дуварите

протягаха телата си.

И тичаха с живота в мен.

Нататък.

Докосвах

сънените улици

в лицето ти…

Пътеките на твоята усмивка

живееха в мечта

с дъха на лятото.

И вечерният шепот на тревите.

Старееше реката в теб.

(Усещах бръчките…)

А ти по нея приближи

надеждата.

Как пареха в очите ми

платната и.

Със вятъра от твоето безбрежие…

Но после идваше дъждът.

От покривите и листата

звучеше в музика

нощта.

Най-тихата…

Най-тъжната соната…