Моя есенно –вярна любима,

моя нежност и болка…и грях.

Ще ми върнеш ли бялата зима,

през която до тебе вървях…

От тревите с късната обич

вкусих сока на болните дни.

Не прощавах на слабите хленча,

на измяната – злите очи.

Остани…

За да има в небето ми

посребрени от обич листа.

За да стоплям през голите есени

на очите ти детския смях.

В мене утрото сякаш разтваряше

миризмата на нощния страх.

Как ръцете ти в моите изгаряха

и безмълвен щастливец аз бях…

Остани…

Аз те моля отново.

Сякаш вчера надеждата спря.

Всеки миг разтопявай оловото

в наранената моя душа.

Остани…но до края.

До залеза.

За да мога и в сетния стих

да разказвам на нашите улици

как единствен в света те открих…