“ … не тръгвай никъде в дъжда… ”

                                               Янко Димов


Не тръгвай никъде

в дъжда,

а остави

лицето си

в съня ми.

Да грее в моята ръка

или в словата

                помежду ни.

Не тръгвай, Обич…

никъде в дъжда.

И не потъвай

в тази монотонност–

на есенни тополи. И лица…

Забравени,

         угаснали гнезда…

Небето – с празният му

                             конус…

Не отминавай,

                        моля те,

                                  в дъжда–

сред делничната сива проза.

                                

Забил съм Ахилесова пета

в несигурния сипей на успеха.

И в стих търкалям сляп

деня.

До трети бряг…

до някаква пътека.

 

В едно очакване и зов,

повили нощната ми рана. …

не тръгвай никъде, Любов!

Дори насън -

             не заминавай!

 
п.с.

Падам.

Или в теб нощувам.

В твоите очи . И тяло.

Сутрин с тебе се сбогувам.

После… всичко става бяло.

 

Падам …Или съм отминал

дъното на суха вечер.

Ти си в мен

едно глухарче,

прелетяло цяла вечност…

 

Прагът сякаш е начало

в някаква добра поема.

Тръпне в него

                 твоето тяло –

оправдание за  време…

 

Падам ли…

или отдавна

Ада в себе си съм стигнал.

Ти кажи…И за пощада

заключи от мен

следите.