по Иван Пейчев

Ще се завърна.

С късен бряг.

При някого.

В една спокойна нощ

да ме посрещнат

лазурната пътека

на луната

с ръцете ти... ръцете ти

горещи.

Ще се завърна

в този сън,

където

зелените минути

още тичат

в очите ми,

сънували очите

на толкова обичани

момичета…

Ще се завърна,

в себе си понесъл

на нечий късен ден

печата.

Една самотна лодка

ще пресича

брега ми.

С твоето очакване… А там

ще бродят

в пясъка очите ти.

По стъпките

и тихия копнеж

на устните.

След матовия блясък

на ракитите

ще капе

още

есента на чувствата…

- - - - -

Ще се завърна.

Някога.

Отнякъде.

При някого.

Във нечий сън.

Или по памет.

Следата ми ще те открива

само

в разсъхналия лик на лятото.

А ти отдавна ще си минало.

Изгубен лист от бялото на мрака.

Посоките ще бродят край скалите,

привързали завинаги телата...