На петдесет и нещо…
не потъвай ,Любов,
в сянката сиво
от чуждия вятър.
И… не ми възразявай-
още птици гнездят
в теб. И имаме време
до лятото…
Зная…в нашите сънища
лепне снегът.
И покрива сам дневните рани.
Остаряваме…С него.
Спрели в други жита
нашето късче небе
за двама…

На петдесет и нещо…
Не си тръгвай, Любов.
С тишината на нощна гара.
От перона, втренчил неделно око,
гледа твоят късен семафор.
Коловозът е нишка,
спряла в стръкче душа
отреденото време. За песен.
На петдесет и нещо…
не умирай, Любов-
още в утрото търсим ръцете си.