На петдесет и нещо… не потъвай ,Любов, в сянката сиво от чуждия вятър. И… не ми възразявай- още птици гнездят в теб. И имаме време до лятото… Зная…в нашите сънища лепне снегът. И покрива сам дневните рани. Остаряваме…С него. Спрели в други жита нашето късче небе за двама…
На петдесет и нещо… Не си тръгвай, Любов. С тишината на нощна гара. От перона, втренчил неделно око, гледа твоят късен семафор. Коловозът е нишка, спряла в стръкче душа отреденото време. За песен. На петдесет и нещо… не умирай, Любов- още в утрото търсим ръцете си.
