Пропяха и в мене чужди петли.

А сърцето ти тука остана.

Старо, глупаво… нежно. Още боли.

Още с раните в утрото ставам.

Още билката сутрин по навик варя.

И (по навик) превързвам си дните.

Само в стъпки прохожда у мене сънят.

А пък пътя му води заникъде…

С тази сенчеста болка отляво вали

(като стара езическа песен)

самотата на всички отминали дни.

Нейде в прашните улични кестени.

Ослепял съм… не помня.

Не познах онзи ден

песента на щуреца у мене.

Нито ярката, светла и топла луна.

Като копче от дреха вечерна…

Само раната днес ни разделя… Нали.

А сърцето ти билето чака.

В този кръгъл часовник - без посоки. И дни…

Някак още затискам мрака.

п.с.

Беше тихо и тръпнещо.

Сякаш дъга

нощем болката в мен

бе рисувала.

А животът премина оттам.

На пета.

И се спря.

В сеновала на утрото.

Беше странно измазан

от думи денят.

И неравности в пулса прескачаха.

А животът премина

- тъй случайно живял -

в опустялата спирка на здрача…