В последната неделя на февруари,

когато се приготвям за да тръгна

зелената мъгла край светофарите

ще ми помаха. Бледа и оскъдна.

И може би след мен ще се събудиш

веднъж поне свободен. Като рима.

Ще преболя. А ти ще ме разлюбиш

тъй лесно както свикна да ме има.

Отгоре ще надничат чужди покриви,

протегнали в дъжда ръце – улуци

и с цвят на керемиди ще е мокрото

усещане във мен. Че ще се случиш.

Когато съм готова... ще е стръмно

в душата ми (с димящите цигари).

Неделния ми път върви по тъмно

и аз вървях. Но свърши с февруари.