Денят е рамото, което
очаквам в мене
да потръпне. Денят –
очите ти от есен.
В планинския поток.
По съмнало…

Едно небе, летяло вечност.
Отвъд следата лятна.
Денят се ражда. И расте.
В зелената коприна
на върбата.

Денят ми… Който ще изпратя
с ехидната усмивка на небето
по бягащия ръб от светлина. Или
по вечерния вятър.
Тогава, знам… едно лице
от тебе тихо ще откъсне
нечаканата, светлата жена.
За бездната на топлите ми пръсти.