Беше тихо. И сънено – топло
твоето меко неделно лице.
Сякаш спряла бе в него дъгата.
И блестеше на зимния вятър.
В чаша обедно черно кафе…

В този свят анонимен. И болен.
Електрически светъл. Без бяло.
Със закрити уютни прозорци.
С избледнелите сенки. От рая.
Изведнъж любовта ме погледна –
закачлива и лятна. Вълшебна…
както казах (на кой ли?...не зная)
с чаша обедно черно кафе…

После някак внезапно си тръгна
този есенен дъжд по телата ни.
И лъщеше печално паважът,
капки охра оставил. От лятото.
Нещо шепнеха долу брезите
(като сън за отдавна обичали)
в чаша обедно черно кафе.
Между моите устни. И теб…