веднъж да ми кажеш нещо,

веднъж да ми се обадиш…

И аз ей тъй да се отплесна

в празни приказки - за живота

или за лошото време,

за моята лична Голгота,

за нечие чуждо мнение

и да ти говоря безспирно,

защото, ако за миг прекъсна,

отново ще се разминем…

Да ти говоря до втръсване,

да кажа поне веднъж всичко,

което така и не казах

и премълчах с едничката

умисъл – ти да не страдаш…

И всичко това ме сеща

какво да искам не бива,

но как да спра да усещам,

да чувствам, да се превивам,

да скитам в опит безплоден

от себе си да се измъкна?

И всъщност, в крайна сметка…

Що ли не взема да млъкна?!