във прашинка от времето някъде там,

дето всички звезди са на ръст разстояние,

а земята – постеля за влюбени…

Знам,

че светът е голям… Но сърцата са малки -

твърде малки да скрият във себе си свят

и, с прашинка запълнени, щракват ключалката,

а големият свят изостава назад…

Знам, ще дойде момент, в който тази прашинка

ще изтлее, ще стане частичка сърце

и ще бъде пак ден - ден със обич за всички,

ще достигам отново звездите с ръце,

а ключалката в същия миг ще престане

да е вече преграда… Ще бъде… Но зная,

че онази частица сърце ще остане

да пулсира във мене до края.