Стоя и те чакам да дойдеш
и гледам как вън вали.
Питам се къде ли ходиш.
Защо ни остави сами.
И тръгвам сама да те търся,
и моля дано си добре.
Във мене надеждата нося -
дано те намеря поне.
Сняг има, а вънка е прашно,
прашно от хорски беди.
И е толкова, толкова страшно -
на прах са и моите мечти.
Аз скитам по пътища тъмни,
самотна се чувствам сега,
а няколко сенки отвъдни
ми носят и страх, и тъга.
Не искам да моля за помощ,
а колко безпомощна съм.
Не искам да стена отболка,
но тя не е само лош сън.
На пътя съзирам момченце
вън, на снега, като мен.
\"Кого чакаш мило детенце
само във студения ден?\"
Без отговор то отговаря.
С ням поглед се втренчва във мен.
И няма въобще да забравя
тоз израз в очите - студен.
То ни плаче, ни стене,
ни моли за помощ сега.
Осиротяло без време
лед носи вместо душа.
Душата ми плаче от кървава рана,
както плаче след сеч гора.
Кръвта ще спре на зарана,
а раната ще хване кора.
Сърцето ще охладнее,
за теб ще съм връх заледен.
душата ще залинее,
а погледът ще е студен.
Това ли искаш ти за мене -
да те проклинам в този час?!
Това ли чаках аз от тебе -
сиротни да оставиш нас?!
Прибирам се вече и мръзна,
а ти ме чакаш пред нас.
Душата ми мигом потръпна.
Гледаш виновно без глас.
Аз се затварям и плача.
Искам да бъда сама...
А ти оставаш в здрача
пред моята входна врата.
(Посвещавам последните два стиха на Poisy, заради която ги написах, за да има поне едно мое стихотворение щастлив край.)