Пада тихо сълза по мойто лице,
а си мислех, че няма да ми се случи-
лежиш до мен, а нещастно е мойто сърце-
сякаш тялом си тук, а в мечтите далече.

През прозореца тихо луната наднича-
любопитна, сама в този зимен пейзаж.
На стената безгрижен часовникът тича,
а самотна в нощта пак за теб плача аз...

А ръка да протегна- бих могла да те стигна,
но скована, разплакана тихо лежа
и не мога от болка дори да премигна
и не знам как ще свърши този кошмар.

А навън- ето- слънцето тихо изгрява,
чак сега нежно хвана ти мойта ръка.
И душата- от твойта усмивка огряна
от любов упоена най-накрая заспа...