Зеленоока

Кой си ти, че сънуваш очите ми!
Като Божия ласка се сгуших.
Люби ме сега, както никога!
Стократно изтлявай и слушай

гласът ми как връзва дъха ти
и по листите дрезгаво драска
с дяволски нокът, поръбил
тъмния рог на страстта ми.

Бездомни нощта приюти ни
в покапала първата шума,
в последния вик на тревите,
преди есента да целуне

тревата с копривена нежност,
с попарване жълто. Да прати
по устните утринна скреж,
да дръпне чертата на лятото.

Аз съм звездно просо разпиляно
в косите на облак дъждовен.
Как кълвят от сълзите ми враните
и развлачват небесния корен

на бръшляна приплъзнал страните.
А в зениците кварцово пуши
оня ирис от светъл  берил,
изтъняващ в тунели въздушни.

И разбирам това, че е лудост,
само дето така е красиво,
когато среднощ ме събуждаш
и с дъх на сено ме опиваш

И признавам това, че е лудост,
само дето така ме примамва
сладостта да съм трънче в обувка,
неудобна и някак желана.

Не сънувай очите ми, скитнико
- отвъд хоризонта те чакам.
Ако няма да дойдеш - кажи ми
и на вятъра луд да пристана!