Като речните камъни - влажни и тъмни,
хълмовете плуват из мъглата
и носят Търново до съмване -
рояк светулки по челата си.
И всяко огънче е дом, невидим в мрака,
изпълнен с топлота, любов и нежност...
а може би и в други къщи чакат -
отчаяни,самотни, безнадеждни?
Какво ли няма в този свят потаен?
Наистина ли толкова съм грешна?
Престъпно ли е, Боже, да мечтая
за простичките радости човешки?
Нима не е жестоко и нелепо
да нося щедри дарове в душата,
а вместо да раздавам с пълни шепи -
митичната Любов да чакам?
Без обич, равнодушно в пустотата
на този дом зазидана съм жива!
Не, няма да запаля светлината -
на гробниците, мракът им отива!
Разплакана ще гледам дълго в тъмното
как хълмовете плуват из мъглата
и носят Търново до съмване -
рояк светулки по челата си!
1977г., В. Търново
Из книгата-спектакъл
„Царевград Търнов Всеславният\"
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me