Понякога е тъжно и студено.
Тогава съм сама.
И в луминисцентните си зеници
поглъща ме Бургас.
Тогава вятърът е истина -
студена и безмилостна.
И като рана незарастваща
морето плисва ме
със бяла и неопетнена пяна.

Понякога е призрачно и страшно.
Съвсем сами,
заглъхват стъпките ми
в безвъздушното пространство.
В такава самота
звънят кристалите,
разсипани от нечие отсъствие.
Подреждат се в мозайка пъстра
в душата ми - иконата.

Тогава тръгвам със експресни влакове
към детските си безразсъдни радости
и спирам на пропуснатите гари,
посърнали в носталгия по младостта ми.