Нощта мълчи зад мрачните прозорци

превзела безвъзвратно моя пристан

където те държах, далече от хорските

просъници – квадратни като истини.

Домът ли ми е пуст, или очите ми

са обеднели птици, както пролет

осъмнала без Март. И без обичане

под цъфналите кестени на двора.

Едно палто виси виновно в дрешника

с прокъсана яка и криви шевове...

И сигурно черупките от лешници

стоят във джоба много, много време.

И сигурно в хастара му са вплетени

хиляда болни спомена от вчера

за всеки дълъг миг на неизречени

признания, които в мен треперят.

То още пази в себе си безкрайности

от сблъсъка на два различни полюса.

Закърпени на две, на три случйности

ревера ми крепят с инат. И с волята,

която цяла вечност беше впрегната

и цяла вечност все не се прекърши.

Последната ми сила – предпоследна е,

до дето някой ден и тя не свърши...

Оставям го на теб. Така бих искала,

защото като мен и ти си скитник.

Морето ти е цял живот разплискано

и цяла смърт брегът ти е на плитко...