Завалят ли студените капки –

милиарди, все мокри сестри,

аз си спомням минутите кратки,

през които с теб бяхме сами,

как веднъж те загърнах със шала,

поразплетен в единия край,

а край нас профуча като хала

любовта – разцъфтяла през май.

Беше малко, цъфтящо кокиче,

младостта си покрило със свян...

Беше пъргаво литнало птиче,

на което трошици да дам.

Беше само шестнайсетгодишно –

нереален момичешки свят...

А сега? Боже, как е различно – 

поднебесен космически ад...

Дяволито дъждовните капки

ми се смеят на бавния ход...

Затова пък, в минутите кратки,

те са съдник на моя живот

и ми шепнат така да обичам,

както правех го нявга, преди...

Мила моя, и днес ти се вричам,

независимо колко боли...