Защо, когато любовта ни срещне
слепота покрива мигновено нашите очи?
Толкова ли бързо се забравят стари болки?
И безсънни нощи, и сълзи?
Защо не можем да й се опълчим,
за да не разбие после нашите мечти?
Толкова ли лесно стари рани отминават
и споменът за старото не ни горчи?
Защо, когато знаем тя каква е,
позволяваме й да отключи нашите сърца?
А тя отново пак ни наранява,
след което обещаваме, че няма повече да е така!
Защо обаче обещанията се забравят,
когато любовта в душите ни се настани?
А онази стара и болезнена раздяла?!
И безсънни нощи... и сълзи?