Доспехите ти някак натежаха –
сърцето ми... не иска да ги носи
А аз не помня как се плачеше –
забрави ли за своят просяк?


За мене мислиш ли, кажи ми?
Отнесе ли ме безвъзвратно времето?
Посърнах ли без образ, име,
из хладните тъми на бремето?

Мечтите ни... къде потънаха?
Копнежите, желанията, всичко...
Ах... тъй самотно е на дъното,
а ти ми бе една-едничка....

И устремът ми, волята и мислите,
въртят се в нищото безцелно.
Наивно, сляпо търся смисълът,
във клетвите за неразделност,

в изгубените сладки денонощия,
във нашата любовна безтегловност.
Ала откривам само че немощен съм
в оковите на празна безусловност,

посята тъй дълбоко в раните,
че някак си... сърцето ми разкъсва...
храна ли съм... или приют за враните,
прегракващи в гърдите ми до късно,

преди кошмарите да се завърнат,
по силни и обсебващи от вчера...
Една душа от мрак посърнала,
покой нещяща да намери,

към теб ръце безволево протяга,
от жалкия си кален ров...
Какво не сторих, че избяга пак?
Защо... Защо... Защо, Любов?


Доспехите ти някак натежаха...
(не... мога... вече да ги нося...)
мечтите в теб откриха стряха,
сега се стапят... като восък.