Скъпи мой,
Ето навън пак настъпва ден,слънцето изгрява и всичко се пробужда изтърсвайки от себе си спомена за нощта.Но в мен не е ден…напротив сега започва вечната нощ,вечният мрак нахлува в душата ми.Теб те няма…ти си отиде…колко хубава беше тази нощ,нощ на мечти и обещания.Ти отново дойде в съня ми…Сега дори да напрягам мислите си не мога да те опиша точно – ти бе нещо неземно,очите ти – ах,тези изгарящи очи…устните ти – никога няма да забравя тяхната милувка.Все още усещам по страните си твоите ласки,чувам думите изречени на един дъх,усещам аромата на кожата ти,мекотата на устните ти…но настъпи деня и ти си отиде.Не можах да те задържа даже за секунда поне…защо?Защо настъпи този ден,защо слънцето изгря и погали лицето ми със лъчите си,и ме върна на Земята,в реалността…реалност,в която те няма,в която ти не си до мен…очаквам с нетърпение отново нощта.Знам,че ти ще дойдеш отново при мен,ще приседнеш на леглото ми и ще изчакаш кротко,докато се принеса от земята в нашия свят.Да,нашия свят!Свят,където ти си само мой и аз съм само твоя.Място,в което няма други същества,няма живот,има само мен,теб и нашата любов.Ах,как ми липсваш!Искам те…искам отново да погалиш косите ми да целунеш устните ми.Да нашепваш не така лъжовното „Обичам те!”,а толкова истинското и сякаш идващо от дъното на душата ти „Обичай ме!”…да,тези две думички,звучащи егоистично,своенравно,дори жестоко….да,това са думите,които преобръщат душата ми,карайки ме да летя окрилена от любов…Аз ще те обичам вечно…но вечността е толкова малка частица от времето,което бих искала да ти дам.Ще те обичам,ще те желая,ще те милвам – бъди мой…Как не желая да свършва нощта,а с нея и нашите мигове…Искам навън пак да проблясва Луната,обкръжена от звездите,които се отразяват в очите ти.Очи,за които не мога да спра да мисля,докато не ги видя вперени в мен,изучаващи ме,желаещи ме…никога няма да забравя твоите целувки – страстни,а в същото време изпълнени с много обич и нежност.Няма да забравя твоите прегръдки,в които се чувствам сякаш нищо лошо не може да се случи…сега се чувствам тъй сама,тъй беззащитна…теб те няма…как ще издържа да гледам тези усмихнати лица по улиците,тези влюбени,които целувайки се,изричат лъжовни думи и обещания,които нито тя,нито той биха спазили…къде си?Защо денят те отне от мен?Защо сега чувствам толкова празнота в сърцето си?Защо те няма?Защо?Защо?Защо?Толкова много въпроси,които нямат отговор…аз знам,че щом настъпи нощта ти ще дойдеш при мен,но щом денят измести нашата покровителка?Ах,не мога без теб…защо съм тъй самотна,защо не мога да се влюбя в друг,какво тъй специално има в теб?Може би никога няма да разбера…но знам едно – ти съществуваш,не само в моите сънища,в нашия свят…ти съществуваш някъде навън…може би и ти се измъчваш от същото,от което и аз в момента…може би и ти ме търсиш….може би,може би…трябва да продължа да живея…трябва да изляза навън и да те потърся…но как ще те позная?Нямам спомен от вида ти…как мога да забравя това?А може би ще те намеря със сърцето си.Ти си единственият,който може да накара малкото ми сърчице да бие бързо и бавно едновременно…да,така ще те позная,а намеря ли те ти отново ще ме погледнеш с онзи изпълнен с любов поглед…отново ще ме вземеш в прегръдките ди и ще нашепнеш „Обичай ме!”…да,аз ще те обичам…и аз мен веч няма да има нощ,ще има само ден…ти ще си до мен и ще ме обичаш.така както аз теб…трябва да те намеря,да те задържа до себе си...Идвам!Сега излизам навън,за да те намеря и щом се върна и отново погледна това писмо може би ще се усмихна,но не ще се застоя на него,за да го чета – ти ще ме чакаш,ще ме чакаш да дойда при теб и отново,за да пренесем нашия свят тук,на Земята!!!