Вървях със спомени и убеждения
по пътя към твоето сърце.
Не виждах, не вярвах, че ти си моето момче.
Издигах те в кумир и прощавах всяка тоя грешка.
Тя не бе нарочна, а и да бе - все пак е човешка.
Не исках да слушам как някой ме вини,
че все още те обичам и за теб роня сълзи.
Търсих знак и знаех не си безразличен.
Ти ме хулеше и мразеше,
а аз не преставах след теб да тичам.
Времето минаваше, пътеката нямаше край.
Не не спирах, не се отказах да намеря
портите на бленувания рай.
Изминаха две години, но чувствата ми не умряха.
Стихията в мен не утихваше,
искриците на надеждата не изтляха.
Докато в един момент, разбрах къде греша.
Бях свикнала да имам всеки,
когато и където аз реша.
И любовта за миг премина,
остана спомен бял.
Върнах се по отъпканата от самата мен пътека
и потърсих нова,а ти остана там,
където вечно си стоял!!!