Добре дошъл!
Сега ли се прибираш?!
От снощи тъжна е по теб луната.
И цяла нощ във теб се взира.
Разбуди утрото,
не иска да си тръгва,
застинала в очакване.
И сбъдване...
за тебе.
Изглеждаш странно –
цяла нощ си скитал.
В дъжда вървейки,
мокър си до кости.
(А помниш името ми, пусто!)
По пътя
все за мене питаш...
И всяка вечер
все при мен се връщаш.
Премръзнал и окалян –
погледни се –
пак ли плачеш?!
Е, влизай де!
И сядай да се стоплиш.
Защо на прага си застанал,
точно под капчука?!
И трудно,
все по-трудно дишаш?
Премръзнал си,
за огън ли дойде?!
За огъня попитай...
Седни сега.
Седни и слушай.
Капчуците запяват
в твоите очи...
Отново.
Този дъжд
вали във тях,
и мен.
Дано да си размислил.
Аз няма да те питам
без причина.
Причините –
ти сам си ги измисли.
Сърцето ти,
сърцето не тупти,
нима е спряло?!
Е, хайде отпусни се.
Аз ще млъкна.
(След толкова мълчание
от тебе заразих се).
Ще те прегърна само,
и ще се опитам
премръзналото ти
сърце да стопля...