Върни ми, ако можеш, думите.
Не можеш.
Защо тогава толкоз упорито пак мълчиш?
Ще замълча и аз и подир въздишките, сама
(не мога)
ще ти дарявам мънички безстишия.

Върни ми, ако можеш, думите.
Слова без дъх,
останали във джоба ти случайно.
Защо мълчиш?
Не сме тъй близки, че да рисуваме, безмълвни,
двама с теб Вселената.

Върни ми, ако можеш, думите.
Аз мога -
Твоите са шепа вятър в мократа ми длан.
Аз мога да ти върна даже нищото и
тишината, и всеки твой безвкусен блян.

Отпращаш ме, а знаеш, не е редно,
сега ще те засипя пак с клишета –
едно след друго ще се търкалят като бъчви
останали във избата на мъдрия скъперник.

И ето - подарявам ти една луна, няколко звезди
(без слънцето), и малко от дрънкулките за бебета–
да си закърпиш дупките на Времето.
Обичам те. Какво пък? Нека ме задирят и наричат
Шемет.

Недей ми връща думите.
Не искам.
Не съм ги давала без повод и случайно.
Изваждай ги, ако понякога, така, ти доскучае, но
без клишетата – ще ти напомнят твърде те за мене!