По тялото ми още парят
следите на твоите пръсти.
Устните, попили сладостта,
твоята целувка запечатали,
все още тръпнат в очакване.



Но миг на неочаквано случване
се е вкопчил като удавник за сламка.
Здраво се е впримчил в мислите ми.
Не спя. Будна съм още...
(Много дълго го правих преди това.)



А сега не мога така, в просъница само.
Да се случа в твоето утре.
За да се открия в теб...
И да се впусна стихийно
по вените ти - вместо кръв.



Да те притискам до болка
в себе си, до пръсване. После нежно да
отпускам тялото си в любовен екстаз.
Не е магия! Просто обич е!
Когато потъна в прегръдката ти.



Да усетя всеки удар на сърцето,
който отмерва времето вместо
забравения часовник на скрина.
Разливам се.По тялото ми преминават
хаотични заряди, с хиляди.



(Може би са объркани като мен самата?!)
Разпалвам се. Възродена от тлеещите въглени,
парещи под краката ти. Отмаляла съм.
Отмаляла за малко нежност.
Раздухай жаравата. Разрови я.



Някой трябва да извади
горещите кестени.
А са много. Скритите въглени.



Под пепелта има живи огънчета.
Не чувам нищо - оглушавам ли?!
Само някакво далечно бучене -
като предвестник на буря.
Или последния път на вълната,



която се разбива с грохот
в скалистия бряг. И после...
да се роди пак,
навътре в морето, от шепа пяна.
За да тръгне отново - към своя бряг.