Кого ли чака? Седнала на кея
в косите й се нижеха сезони.
Животът се изплъзна покрай нея
със отлива. И с мъничко ирония.
Очите й кръжаха все нататък
към шарения дъх на хоризонта
и вплела пръсти в скърцащия пясък
превръщаше брега си в катакомба.
Така й не дочака свойте истини.
Не акостира в ничии чужди устни.
Изгубените сънища на пристана
мълчаха в нея сини и безвкусни.
А онзи кораб пореше моретата
и много бледо помнеше брега си...
Мечтаеше за вятър. За сирените,
които цяла вечност беше търсил.
Ръждяса, непотребна като котвата,
една любов изхвърлена на сушата.
Сърцето му бе пълно само с мокрото
усещане за сол. И за полюшване.
Една жена. Безкрайна като времето
на кея все очаква своя кораб.
Изгуби всичко. Никога надеждата,
а днес и тя се дави от умора...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me