Повярвах. Защо ли пак? Глупачка!
От нуждата да дишам, да горя.
Уж бях ловец, а се оказах плячка,
един човек със молеща душа.

Една жена, тъй плаха, уязвима,
мечтаеща за друг един живот.
Със сивкавия свят не примирима,
отдаваща и търсеща любов.

Едно прекрасно мъничко кокиче,
глава подало посред снегове.
Жадуващо отново да обича,
да опознае нови светове...

Бях розов цвят и нежна теменуга,
съвкупност от изящество и чар.
Живееща за жалост във заблуда,
че всеки сам е нему господар.

Но не! Съдбата всичко контролира.
Със кой, къде, кога ще е и как.
Животът ни изкусно продуцира.
Показваща на всички таен знак.

Научиш ли езика на съдбата,
животът си, почти, си овладял.
Но тоз урок си има и цената -
понякога го взима цял!