Предаде се във плен и доброволно
доспехите на Гордостта захвърли.
Отказа се от мъжката си волност,
преви коляно и прошепна първи,
че мен - Единствената, ще обичаш.
Звучаха думите - красиви, романтични,
и аз - опиянена се разкъсвах
от светлия копнеж да ги приема
с детинска доверчивост във душата
и тайното съмнение, че може
отровата за сладък мед да вземам!
Прости, неверието ми, Любими!
Но толкова години все се лъгах!
За тези думи жадна бях - години!
Живях сред пясъци в човешката пустиня
преследвана от бавните бархани,
отровили с бездушие водата
на всеки извор, бликнал изпод мене.
Там всяка дума, жест, усмивка, вопъл,
изгубваха и цвят, и дъх, и тежест;
стопяваха се сенките им даже...
И аз сама - тъй крехко-беззащитна,
огъвана от яростния вятър,
напук на всичко вярвах, че го има;
че някъде зад мъртвите пространства,
в мечтаните, сънувани полета,
цъфти на Любовта ми цветето -
за мен - отритнатата и прокажена...
Как искаш да повярвам лесно,
че свърши жаждата?
1984г., В.Търново
Из поетичната книга
\"Път от Светлина в Безкрая\"