Всъщност... не страдам за теб,
а за свойте безцветни години,
че животът ми някак... нелеп,
си минава през делници сиви...
За това, че във мойта душа,
се преплитаха четири сезона,
а сега е тъга... и тъма...
и не срещам усмихнати хора.
За това, че копнея летеж...
и към утрото длани протягам,
но от своя спокоен стоеж...
не политам, а устремно падам.
И не спирам да питам \"Защо?\"
Кой чертае съдбата ми с пръсти,
кой решава добро... или зло...
и във тъмното скришом се кръсти?
Кой с живота играе хазарт...
и какво сме- тълпа, марионетки?
Всичко ценностно вече е Арт,
всеки прави си някакви сметки.
А аз страдам за минали дни...
за любови и чувства кристални.
Боже, нека да спре да боли,
от живот със сълзи нереални!