Какво си мислиш всъщност че съм?
Жертва и аз съм на проклетата съдба.
Обичах те... без капка егоизъм,
а ти пред мене самота избра...
Не искаше да вземаш половинки,
към цялото вървеше устремен...
През трупове премина ти - гадинка,
от своят егоизъм окрилен...
Поиска всичко... всичко или нищо,
доверието ми, знай, не оправда.
Животът ми... до дъното разнищи,
изсмя се, с цяло гърло, след това.
Обърна се... и просто си замина
и все едно не си бил тук преди.
Останах не човек... а половина,
без чувства, без надежди и мечти.
Но зная, че и ти си половина,
защото в мен е твоята душа...
Макар да се изсмя и да замина,
все още в теб е жива любовта...
Гори и ти напомня за звездите,
родили се във моите очи...
и пак ти връща миналото, дните,
от егоизмът... просто да горчи!
И теб те изтезават стари рани
и сълзите да криеш от света...
Останахме си двама неразбрани,
докоснали за жалост любовта!