Днес много плаках в унисон с дъжда,
в душата ми, в последната година...
И пак назад се върнах... при мъжа,
който от мен злощастно си замина.
Пак се докоснах, някак, до любов-
онази луда... пареща в сърцата...
Отново чух нестихващ, силен зов
и трепета всевластен на телата.
Отново вкусих капчици безкрай,
отпих на глътки спомени горчиви.
И всичко пак се върна сякаш в май,
родиха се прекрасни, зрели дини!
В мен беше пролет... нищо, че дъжда,
измокряше душата ми до кости...
За миг, в сърцето, носех свобода,
забравих за вратите си залостени,
За ден мечтаех... дишах... и горях,
... както преди събирах детелини...
А после плисна дъжд и минал грях,
замести облаците ведри... сини.
И пак потънах в своя синкав мрак,
такава недолюбена и жалка...
В гърдите си вихрушки имах пак,
душата ми бе... ледена пързалка!