На прага, ябълковото дърво,
– завършек на една вселена –
не ме попита кой или защо
плода обрал е преди време.
Дойде, раззелени се в лист и дъх,
и с ръст надвисна като облак.
А пролетта разчупи с топъл лъх
погача прясна в грейналата соба.
И седна между нас, като снаха
подаде ни по чаша вино.
На паралията постла месал
с кенари, писани във синьо.
Понякога горчи от сол и хляб,
не ни ли стигнат думите за обич.
На залеза жълтъкът се разля
и блудкав, и безвкусен като охлюв –
нито ни топли, нито се яде
и мяза на петно по риза –
преди нощта във вехтото перде
по дрипи тихо да заслиза.
Но изгревът търкули в своя шал
от ябълката резенче и семка.
И знам – това ще те запази цял,
когато моите очи те сепнат.