Въздишка отронена
се търкулна в нощта.
Сълзица прогонена
падна тихо в дланта.
Сто въпроса изохкаха-
докога все така
ще обсебват съдбата ми
болка черна, тъга?
Докога ще преследвам
мечтите в съня
и ще търся сред хаос
светлината в нощта?
Докога самотата
ще е верният страж.
На дома в тишината
ще мечтая ли пак?
Ще намеря ли пътя
общ за теб и за мен?
И не си ли, Любов
всъщност блян споделен.
Щом за други си зрима
бяла нежност и страст.
Вярвам, не анонимно
ще те имам и аз.