Очи отварям, ставам в полумрака.
Като в стартирала програма зареден.
Две чаши слагам, другото ще чака
по навик две, кафето е от мен.

Цигара паля, песента любима,
така  започва всеки божи ден.
Навън сбогува се и тази зима, 
и чак сега поглеждам срещу мен.

Кафето бавно стине неотпито.
Поседнала, кръстосала крака,
безмълвно, с укор и сърдито
ме гледаше реалността.

Отпивам глътка, сред кълбата дим.
От него е сърбежът в очите.
Не вярвам на шепнежът доловим,
че тук е свършил пътят на мечтите.

Така започва всеки божи ден.
Кафето ще оставя, нека си стои.
Та щом се върна вечер уморен,
да си припомня, че реалността горчи.