По тротоара на житейския следобед

парченца суета се разпиляха.

След повей от надежди пролетни

като ненужни въглени изтляха.

 

Във празна стая, есенно откраднат от деня,

обгръщах болката си в плащ непреживяно минало.

Предъвквах радостта си сред презряла самота,

безвдъхновено в самосъжаление преминала.

С криле премръзнали от тъжна непотребност

към любовта неполетял, отново се здрачавах.

Във стъкленицата от предпазливост дебнеща

се блъсках. И окован във себе си оставах...

Смален във ежедневие “безсмислено”,

без вяра лутам се сред чужди петолиния.

В пустинята от грях и страхове измислени

една врата отворена е от години...

Мечтая тази ситуация, и този светъл благослов,

божествената мотивация - да правя нещо от любов...

 

Да ме погледне старата гадателка

и с дрезгав глас да изрече:

“Ти влюбен си”, а после без изобретателност

да ми прошепне: "Тя обича теб, момче!”...