Почти забравих тези времена...

Сърцето ми е вече от стомана -

очукана, покрита със ръжда,

грижливо скрила всяка стара рана....

Пътувах много... Стигнах надалеч,

 пребродих светове и океани.

Понякога ме срещаха със меч,

а другаде ме носеха на длани...

Понякога затъвах във калта...

Друг път изгарях в огъня вулканен,

възкръсвах като Феникс в пепелта...

 Бях бичът във ръката на тиранин,

перото във ръката на поет,

бях арфата в ръцете на Орфея...

Бях благославян... Някой път - проклет...

 Научих се през сълзи да се смея...

Раздавах се... Не търсех благослов,

 не исках нищо - ни пари, ни злато.

Откривах във безпътици любов,

отричах и проклинах всичко свято...

А после влизах в храма унизен

да моля прошка... Пътя пак откривах...

Със мелници се борех окрилен,

със приказки за славата заспивах.

От себе си отричах се през час,

а в следващия пак се преизбирах.

Прераждах се след всеки следващ грях,

прегръщах всяка смърт, но не умирах...

И тъй вървя... Презрян... Благословен...

Обратен път не искам да оставя.

Вървя с едничка цел - към оня ден,

във който най-подир ще те забравя...