Бавно се промъкна във ума ми,
във болка всеки ден се давя:
до мен заставаш спираш дъха ми.
Да те целуна не мога! Какво да правя?

Като стотици остриета ме пронизва
погледът ти черен, тъй смирен,
и безкрайно чувствам се капризна,
че те искам само и единствено за мен.

Душата ми на кладата изгаря
щом видя те унил и притеснен,
дори в сърцето рана ми отваря
гласът ти топъл и нежен.

Как искам силно аз да те прегърна -
дори за миг да не те изпускам.
Ти блясъка в очите ми възвърна,
но си все тъй далеч от мене - сам!