Животът пясъчен часовник е,
огрян от лунна светлина,
а пясъкът- звездите във всемира,
безбройни като човешките съдби.

Разцъфвайки умира блянът неживян,
както с утрото угасва звездоброя
и цветето попарено от есенна слана
е сълза на загиналата вечер.

Макар зората живота да укриля,
виновна е пред залеза предишен
и той бе хубав, но в спомена остана,
за тебе,обич моя,още неживяна.

Така и любовта в Ромео би се изпарила,
когато се вплете в сивотата на деня,
уви, и таз прекрасна Жулиета
ще го загърби в тъмната прегръдка на вощта.

Нали Любовта е цвете дивно,несравнимо-
разкъсващо окови,озаряващо съдби.
Как бих искал да живея вечно в нея.
Възможно ли е... Може би.