Вечерна роза е скръбта ми, а залезът е купа с мед.

Дъждът оглозга много рано ръждивия му  слънчоглед.

Нахрани косовете гладни, сред врява, шум и суета.

След тяхната оргия бавно валяха нежност и пера.

Прегракнали от сладост сива щурците пиха досреднощ

от лятото по халба пиво. Подхвърлиха ми лунен грош,

по хълбока планински звъннал, потънал в тъмното дере

и разпилял оттатък хълма първи есенните цветове.

Стана тихо. Като в черква припламваха едва звездици.

С боси сламени крачета шляпаха в нощта тревици,

втъкваха в косите златни от август дръзките пожари

ухание на издоено мляко, канела с прегоряла захар,

на сухото сено покоя и писъка на детелината...

...И само знаех, че съм твоя, че неизбежно иде зимата....

...Но двама бяхме. Под небето. Без помисъл за ново утре.

И беше хубаво и светло, опияняващо и чудно.                          .

Люби ме! Жадно! Ненаситно! Не спирай да изтляваш в мене.

Шумяща в тревните езици вълната приливна да стене,

талазите й да прииждат гневни, обсебващи издъно мрака,

тъй както сякаш за последно... 

                                                 И ако може – утрото да чака!