Душата ми притихна. Тишина.
Дори словата някъде се скриха.
Като пред буря, вятърът замря,
а птиците в гнездата се смириха.
И толкова бе тихо, че едва
дочувах всеки удар на сърцето.
Отмерваше то, с пулса на река
желанието към брега. И ето
Внезапен гръм. Избухна зарево.
Обля ме не стихийно, осъзнато.
Страстта, до днеска свита на кълбо,
разплете се, взриви ме без остатък.
Изрече свидни думи за съдба - 
за заедност, за сливане, безкрайност...
Душа с душа се сляха на мига.
И вдишах тишината с благодарност.