Момчето влюби се във нежното момиче,
забрави болката от миналите дни.
Разцъфнаха през зимата кокичета,
събудиха се спящите мечти.

Девойката бе лунна дъщеря -
в очите и проблясваха звездите,
разпръсваха надежди, топлина,
най-съкровеното разкриваха в душите.

Момчето беше слънчево дете -
възраждаше се с всеки изгрев нов.
Лицето му бе ясното небе,
в усмивката събрана бе любов.

Тя бе нощта - изпълнена със страсти,
омайна и желана - тъй жадувана.
а той - денят - на мрака неподвластен,
във облаците пламенно танцуваше.

Те търсеха се...ветровете питаха:
Къде е тя?! Защо го няма още?!
Във бурите копнежите си вплитаха,
а болката  - във урагани мощни.

Остана любовта несподелена -
как мракът светлината да прегърне?
Разплака се в миг цялата вселена,
пожарите пак в пепел се превърнаха.

Луна и слънце - май сме аз и ти -
в едно небе, а ни разделя вечността.
Ще те обичам, даже да боли!
Ще те обичам, даже след смъртта!