По улици от калдъръм вървях.
Не исках да те приемам като... грях.
А беше ранно утро, тъмно бе...
едва разпукваше - като пъпка на ябълков цвят.

Вървях по стръмнината, бавно.
Вървях, и като, че... не стъпвах на земята.
Вечерница-зорница пътя ми проправяше,
във... светлина чертаеше ме цялата.

Вървях по калдъръма стръмен -
нагоре, и към теб. До теб вървях.
Проправях си пътека към сърцето ти,
не беше лесно, но уви, като че успях...

За сетен път се вглеждах във лицето ти,
за да запомня твоите черти.
Оглеждах се в очите ти дълбоки -
още ли тъга във тях струи?!

Поисках да ти кажа нещо,
успя ли да ме чуеш, не разбрах...
А уж едва го промълвих,
а уж го казах много тихо...

Нищо. Ако искаш, пак ще го повторя.
Мога да извикам силно, но ме е страх.
Да не разбудя утрото. Ще ти го кажа
пак - почти... Изрекох те на глас!