След спомена от сетната ни среща
остана в мене дъх на „Маскулин”.
И плахите ти и разплакани очи -
прикрити в облаче от дим.
Във формата на облаче, което
тогава във очите ми се скри,
събрало в себе си морето,
със дъх на тежък „Маскулин”...
За кораба, на който не отплава,
а котвата заби дълбоко в мен.
За клетвата, пред себе си що дадох,
и обичта, която подарих... на теб.
За трудното преглъщане и сухо гърло,
за чашата със вино недопито,
за твърдата коричка – залък,
която по трахеята заби се...
За всички мигове – „ще бъдем”,
и всичките „преди”, и „след”.
За дългото мълчание, нощта ни,
и тъй безчувственото ти сърце...
За пълната луна, и другото й утре,
за тъй самотната, безкрайна нощ.
Дали нощта ни вече ще се свърши?!
И утрото ще се усмихне – в мен и теб?
За всичките светулки, в дланите ми скрити,
за всички стъпки, глъхнещи във мрака,
за всичките „Обичам” и „Прости ми”,
и всичките замлъкнали щурци...
За мътния ти и размазан поглед,
и точката, забита във стената -
оставам пак, в очакване за лято,
оставам пак във твоите следи...