Прибрах си косата в снопче жита.

Погалих лицето си в шепа вода.

Облякох си роклята бяла,

изпъстрена с черни слова

и бясно поех по магистралите й.

Изпреварих зората. Притихнала,

луната все още безчинстваше

по тихите клепки на природата.

Есенен дъжд се припяваше

на птиците отлитащи в хора.

Слънчогледите капеха –

слънца недокоснати.

Дърветата плачеха и

ронеха листи от короните си.

Небето беше примряло

в очакване на синева,

до днес невидяна.

Така се роди неочаквано

в тринайсетия мой стих –

Ти – прежадувания

и от любов фатален,

покълнал отдавна в душата ми.